Греховете на светците - Страница 2

— Благодаря, Аби. — Дейна влезе в ъгловия кабинет. — Здравейте…

— Закъсня — изсумтя Мат Бейкър.

Той бе нисък сивокос петдесетинагодишен мъж, малко безцеремонен и нетърпелив, но изключително интелигентен. Костюмите му винаги бяха смачкани, сякаш спеше с тях, и Дейна подозираше, че наистина е така. Той ръководеше УТН, телевизионния канал на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“.

Елиот Кромуел беше към шестдесетте, с добродушно, постоянно усмихнато лице. Той бе милиардер, натрупал огромното си състояние от десетки различни предприятия, някои от които до известна степен неприемани от обществото. В медийния бизнес, чиято цел беше разпространяването на информация, Елиот Кромуел бе загадка.

Той погледна Дейна и се усмихна.

— Мат ми каза, че пак изпреварваме конкуренцията. Рейтингът ти продължава да расте.

— Радвам се да го чуя.

— Всяка вечер слушам по пет-шест информационни емисии, но твоето предаване е различно, Дейна. Не съм съвсем сигурен защо, но ми харесва.

Тя можеше да му обясни защо. Другите журналисти говореха пред — а не на — милионната публика. Дейна се обръщаше към отделни хора. Една вечер говореше на самотна вдовица, втора — на парализиран старец, безпомощно отпуснат в леглото си, трета — на търговски пътник, далеч от дома и семейството си. Нейните репортажи бяха насочени лично. Зрителите ги харесваха и реагираха адекватно.

— Научих, че довечера ще имаш интересен гост в студиото — каза Мат Бейкър.

— Да, Гари Уинтроп.

Гари Уинтроп бе големият американски чаровник. Наследник на един от най-прочутите родове в страната, той беше млад, красив и обаятелен.

— Уинтроп не си пада по интервютата — отбеляза Кромуел. — Как успя да го накараш да се съгласи?

— Имаме едно и също хоби — отвърна тя.

Възрастният мъж повдигна вежди. Дейна се усмихна.

— Аз се любувам на картините на Моне и Ван Гог, а той ги купува. Сериозно. Веднъж го интервюирах и се сприятелихме. Ще пуснем запис на неговата пресконференция, която ще отразим следобяд. По време на интервюто ще му задавам уточняващи въпроси.

— Чудесно!

През следващия час разговаряха за новото предаване, което щеше да подготвя и води Дейна, „Престъпна граница“. Тя си поставяше две цели: да поправя извършени в миналото несправедливости и да насочва обществения интерес към неразкрити и забравени престъпления.

— В момента вървят много други подобни предавания — предупреди я Мат, — така че трябва да сме по-добри от тях. Искам да започнем с нещо голямо. Нещо, което ще привлече вниманието и…

Интеркомът иззвъня и Мат Бейкър натисна бутона.

— Казах да не ни прекъсват. Защо…

— Извинете — чу се гласът на Аби. — Търсят госпожица Евънс. От училището на Кемал. Стори ми се спешно.

Мат Бейкър се обърна към Дейна.

— Първа линия.

Тя вдигна слушалката с разтуптяно сърце.

— Ало… Кемал добре ли е?… Разбирам… Разбирам… Да, веднага идвам.

— Какво има? — попита Мат, когато Дейна затвори.

— Искат да взема Кемал.

Елиот Кромуел се намръщи.

— Онова момче, което доведе от Сараево?

— Да.

— Беше страхотна сензация.

— Да — неохотно отвърна тя.

— Открила си го да живее на запустял паркинг, нали?

— Точно така.

— Май че беше болен или нещо подобно.

— Не — рязко отвърна Дейна. Не обичаше да говори за това. — Едната му ръка е откъсната от бомба.

— Осиновила ли си го?

— Още не официално. Ще го направя. Засега съм негова настойница.

— Е, върви да го вземеш. По-късно ще обсъдим „Престъпна граница“.

Дейна отиде направо в кабинета на заместник-директорката на прогимназията „Тодор Рузвелт“. Вера Костоф, измъчена наглед преждевременно побеляла петдесетинагодишна жена седеше на бюрото си. Кемал бе на стола срещу нея. Той беше на дванадесет, дребен за възрастта си, слаб и изпит, с рошава руса коса и упорито издадена брадичка. Десният му ръкав висеше празен.

Атмосферата в стаята бе потискаща.

— Добър ден, госпожо Костоф. Здравей, Кемал.

Момчето не вдигна поглед от земята.

— Какво се е случило? — попита Дейна.

— Вижте, госпожице Евънс. — Заместник-директорката й подаде един лист.

Дейна озадачено го погледна.

— Не… Не разбирам. Това са сръбски думи, нали?

— Точно така — напрегнато отвърна госпожа Костоф. — За нещастие на Кемал, аз случайно съм сръбкиня. Кемал използваше тези думи в училище. — Тя се изчерви. — Даже сръбските шофьори на камиони не говорят така, госпожице Евънс, и аз нямам намерение да ги слушам от устата на това момче. Кемал ме нарече „пизда“.

— Пиз?…

— Знам, че е в страната съвсем отскоро, и се опитах да направя някои компромиси, но неговото… неговото поведение е непоносимо. Постоянно се бие и когато сутринта му се скарах, той… той ме обиди. Това преля чашата.

— Убедена съм, разбирате, че му е изключително трудно — тактично рече Дейна. — И…

— Както вече казах, аз правя компромиси, но търпението ми се изчерпа.

— Разбирам. — Дейна погледна Кемал.

Момчето продължаваше намусено да зяпа в земята.

— Надявам се, че това няма да се повтори — каза госпожа Костоф.

— Аз също. — Дейна се изправи.

— Ето, Вземете бележника му. — Заместник-директорката отвори чекмеджето на бюрото си, извади бележника и й го подаде.

— Благодаря.

Докато се прибираха, Кемал мълчеше.

— Какво да правя с теб? — попита Дейна. — Защо постоянно се биеш и използваш такива думи?

— Не знаех, че е сръбкиня.

Когато се прибраха, Дейна каза:

— Трябва да се върна в студиото, Кемал. Нали ще се оправиш сам?