Греховете на светците - Страница 25

Дейна се замисли. „Интересно. Според Джеф зъбите му били много остри. Кой е прав? — Имаше чувството, че Джак Стоун мрази работата си. И шефа си. — Ще го запомня.“

Обади се на Джак Стоун във ФУП.

— Господин Стоун? Просто исках да ви благодаря за прекрасните…

— В службата си ли сте?

— Да. Аз…

— Ще ви позвъня. — Сигнал за свободно.

Обади й се след три минути.

— Госпожице Евънс, и за двама ни ще е по-добре нашият общ приятел да не знае, че сме разговаряли. Опитах се да променя отношението му, но той е упорит човек. В случай, че някога имате нужда от мен — искам да кажа, ако наистина имате нужда — ще ви дам номера на мобифона си. Така винаги ще можете да ме откриете.

— Благодаря. — Дейна записа номера.

— Госпожице Евънс…

— Да?

— Няма значение. Пазете се.

Когато сутринта Джак Стоун бе отишъл на работа, генерал Бустър вече го чакаше.

— Джак, имам чувството, че ще си имаме проблеми с оная кучка Евънс. Искам да й откриеш досие. И ме дръж в течение.

— Ще се погрижа. — И й прати цветя.

Дейна и Джеф бяха в директорския стол и разговаряха за протезата на Кемал.

— Ужасно съм развълнувана, мили. Всичко коренно ще се промени. Той се държеше войнствено, защото се чувства непълноценен. Сега вече няма да е така.

— Сигурно е много щастлив — отвърна Джеф. — Аз също.

— При това ще плати Детската фондация. Ако можем…

Клетъчният телефон на Джеф иззвъня.

— Извини ме, мила. Ало?… О… — Той хвърли поглед към Дейна. — Не… Няма нищо… Казвай…

Дейна седеше до него и се опитваше да не слуша.

— Да… Разбирам… Ясно… Сигурно няма нищо сериозно, но може би не е зле да идеш на лекар. Къде си сега? В Бразилия ли? Там има добри лекари. Разбира се… Ясно… Не… — Разговорът сякаш продължаваше цяла вечност. Накрая Джеф каза: — Грижи се за себе си. Дочуване. — И изключи телефона.

— Рейчъл ли беше? — попита Дейна.

— Да. Има проблеми със здравето. Отменила е ревюто си в Рио. Преди никога не го е правила.

— Защо се обажда на теб, Джеф?

— Тя няма никой друг, мила. Съвсем сама е.

— Дочуване, Джеф.

Рейчъл неохотно затвори и погледна през прозореца към планината и залива Ипанема. После отиде в спалнята и си легна. Събитията от деня шеметно се вихреха в ума й. Всичко бе започнало добре. Сутринта имаше снимки за реклама на „Американ Експрес“ и трябваше да позира на плажа.

— Страхотна си, Рейчъл — каза й режисьорът към обяд. — Все пак хайде да заснемем още един дубъл.

Рейчъл отвори уста да се съгласи, после се чу да отговаря:

— Не, съжалявам, но не мога.

Той я погледна изненадано.

— Какво?

— Много съм уморена. Извини ме. — Тя избяга в хотела и се прибра в стаята си. Цялата трепереше и й се гадеше. „Какво ми става?“ Челото й гореше.

Вдигна слушалката и набра номера на Джеф. Почувства се по-добре дори само от гласа му. „Бог да го благослови. Винаги мога да разчитам на него. Той е моят спасителен пояс. Заедно преживяхме чудесни мигове. С него винаги беше забавно. Как можах да го напусна?“ Тя си спомни края на брака им.

Всичко бе започнало с един телефонен разговор.

— Рейчъл Стивънс?

— Да.

— Обажда се Родерик Маршал. — „Един от най-важните холивудски режисьори.“ — Чували ли сте за мен?

Тя беше гледала няколко негови филма.

— Разбира се, господин Маршал.

— Видях ваши фотографии. Във „Фокс“ имаме нужда от вас. Искате ли да дойдете в Холивуд на пробни снимки?

Рейчъл се поколеба за миг.

— Не знам. Искам да кажа, не знам дали имам актьорски качества. Никога не съм…

— Не се тревожете. Аз ще се погрижа за това. Ще ви платим всички разходи, естествено. Лично ще режисирам пробните снимки. Кога можете да пристигнете?

Тя се замисли за графика си.

— След три седмици.

— Добре. Студиото ще уреди всичко.

Когато затвори, Рейчъл осъзна, че не се е посъветвала с Джеф. „Той няма да възрази. И без това рядко сме заедно.“

— В Холивуд ли? — повтори той.

— Ще бъде забавно, Джеф.

— Добре. Върви. Сигурен съм, че ще се представиш чудесно.

— Можеш ли да дойдеш с мен?

— Мила, в понеделник играем в Кливланд, после заминаваме за Вашингтон и след това за Чикаго. Остават ни още много мачове. Мисля, че отборът ще забележи отсъствието на един от основните си питчъри.

— Жалко. — Тя се опита да говори небрежно. — Пътищата ни като че ли винаги се разминават, а, Джеф?

— Определено.

Рейчъл понечи да прибави още нещо, но си помисли: „Сега не е моментът“.

На лосанджелиското летище я посрещна служител на студиото с огромна лимузина.

— Казвам се Хенри Форд. — Той се усмихна. — Случайно съвпадение. Викат ми Ханк.

Лимузината се вля в уличното движение.

— Идвали ли сте в Холивуд, госпожице Стивънс?

— Да, често. За последен път преди две години.

— Е, оттогава всичко се е променило. Станал е по-голям и по-красив. Студиото ви резервира стая в „Шато Мармонт“. Там отсядат всички звезди.

— Наистина ли? — престори се на впечатлена Рейчъл.

— О, да. Там е починал Джон Белуши, нали знаете, след свръхдоза наркотик. Божичко! Там са отсядали Гейбъл, Пол Нюман и Мерилин Монро. — Изреждането на имена продължи и Рейчъл престана да го слуша.

„Шато Мармонт“ се намираше на север от Сънсет Стрип и приличаше на замък от кинодекор.

— Ще ви взема за студиото в два часа — каза Хенри Форд. — Там ще се срещнете с Родерик Маршал.

След два часа Рейчъл беше в кабинета на Родерик Маршал. Той бе четиридесетинагодишен, дребен и набит, с неизчерпаема енергия.

— Радвам се, че дойде — каза й режисьорът. — Ще те направя голяма звезда. Утре ще направим пробните снимки. Една от асистентките ми ще те заведе в гардеробната да ти избере нещо хубаво. Ще снимаме дубъл от един от най-добрите ни филми, „Краят на мечтите“. Утре сутринта в седем часа ще те гримираме и фризираме. Предполагам, че това не е ново за теб, а?