Греховете на светците - Страница 5

— Моля?

— Не съм казала нищо.

— Както и да е, бяхме женени пет години.

— И после?

— Кариерата на Рейчъл беше адски успешна. Постоянно имаше работа и работата й я водеше по целия свят. Италия… Англия… Ямайка… Тайланд… Япония… Където се сетиш. Междувременно аз играех в страната. Виждахме се рядко. И малко по малко магията се развали.

Следващият въпрос изглеждаше логичен, защото Джеф обичаше децата.

— Защо нямахте деца?

Той кисело се усмихна.

— Защото е зле за фигурата на един модел. Един ден я повика Родерик Маршал, известен холивудски режисьор. И Рейчъл замина за Холивуд. — Джеф се поколеба. — Обади ми се след седмица и ми каза, че иска развод. Смятала, че пътищата ни са ни отвели в различни посоки. Трябваше да се съглася. Дадох й развод. Скоро след това си счупих ръката.

— И стана спортен коментатор. Ами Рейчъл? Не успя ли в киното?

Той поклати глава.

— Това не я интересуваше. Но се справи доста добре.

— Останахте ли приятели? — Многозначителен въпрос.

— Да. Всъщност, когато тя ми се обади, аз й казах за нас. Иска да се запознае с теб.

Дейна свъси вежди.

— Джеф, мисля, че не…

— Рейчъл наистина е много симпатична, скъпа. Хайде утре да обядваме заедно. Тя ще ти хареса.

— Убедена съм — съгласи се Дейна.

И си помисли: „Само че не съм свикнала да приказвам с глупачки“.

Глупачката се оказа, още по-красива, отколкото се бе опасявала. Рейчъл Стивънс беше висока и стройна, с дълга лъскава руса коса, безукорен тен и поразително лице. Дейна я намрази от пръв поглед.

— Дейна, това е Рейчъл.

„Не трябваше ли да е «Рейчъл, това е Дейна?»“ — помисли си Дейна.

— Гледах репортажите ти от Сараево винаги, когато имах възможност — каза Рейчъл Стивънс. — Бяха невероятни. Всички чувствахме мъката ти и я споделяхме.

„Как се реагира на искрен комплимент?“

— Благодаря — неохотно отвърна Дейна.

— Къде искате да обядваме? — попита Джеф.

— Има един великолепен ресторант, казва се „Малайският провлак“ — предложи Рейчъл. — И е само на две преки от Дюпонт Съркъл. — Тя се обърна към Дейна. — Обичаш ли тайландска кухня?

„Като че ли й пука.“

— Да.

Джеф се усмихна.

— Чудесно. Да го опитаме.

— Съвсем наблизо е — каза Рейчъл. — Искате ли да се поразходим пеш?

„В тоя студ?“

— Естествено — решително отвърна Дейна.

„Тя сигурно ходи гола в снега.“

Запътиха се към Дюпонт Съркъл. С всяка следваща секунда Дейна се чувстваше все по-грозна. Ужасно съжаляваше, че е приела поканата.

Ресторантът се оказа претъпкан, десетина души чакаха на бара да се освободят маси. Метрдотелът бързо се приближи до тях.

— Маса за трима — каза Джеф.

— Имате ли резервация?

— Не, но…

— Съжалявам, обаче… — Метрдотелът го позна. — Радвам се да ви видя, господин Конърс. — Той се обърна към Дейна. — Госпожице Евънс, за мен е чест. — Мъжът сви устни. — Боя се, че ще се наложи да поизчакате. — Погледът му се плъзна към Рейчъл и лицето му грейна. — Госпожице Стивънс! Четох, че сте имали ревю в Китай.

— Да, в Сомчай. Върнах се.

— Прекрасно. — Метрдотелът отново се обърна към Дейна и Джеф. — Разбира се, че имаме маса за вас. — Той ги поведе към средата на ресторанта.

„Мразя я — помисли си Дейна. — Не мога да я понасям.“

— Изглеждаш страхотно, Рейчъл — каза Джеф, когато се настаниха. — Очевидно работата ти се отразява добре.

„И на всички ни е ясно каква е тя.“

— Много пътувах. Мисля известно време да поуспокоя топката. — Тя се вгледа в очите му. — Спомняш ли си оная вечер, когато ти казах, че двамата с теб…

Дейна вдигна поглед от менюто.

— Какво е „удан горен“?

— Скариди в кокосово мляко — поясни Рейчъл. — Приготвят ги великолепно. — Тя се обърна към Джеф. — Вечерта, когато с теб решихме, че искаме да…

— Ами „лакса“?

— Лютива супа с фиде — търпеливо отвърна Рейчъл и продължи започнатото изречение: — Ти каза, че искаш да…

— Ами „по пиа“?

— Пържена хикама с други зеленчуци.

— Ясно. — Дейна реши да не пита какво е „хикама“.

Но постепенно, въпреки волята си, откри, че бившата жена на Джеф започва да й харесва. За разлика от повечето известни модели, Рейчъл като че ли изобщо не осъзнаваше красотата си и не проявяваше егоцентризъм. Беше интелигентна, добра събеседничка и когато даде поръчката си на тайландски, в поведението й не се забелязваше нито намек за превъзходство. „Как я е изпуснал Джеф?“ — зачуди се Дейна.

— Колко време ще останеш във Вашингтон?

— Утре заминавам.

— Къде отиваш този път? — попита Джеф.

Рейчъл се поколеба.

— На Хавайските острови. Но съм адски уморена, Джеф. Мислех си дали да не отменя този ангажимент.

— Само че няма да го отмениш — разбиращо каза той.

Рейчъл въздъхна.

— Не, няма.

— Кога ще се върнеш? — попита Дейна.

Рейчъл дълго мълча, после тихо отвърна:

— Струва ми се, че няма да се върна във Вашингтон, Дейна. Желая на двама ви с Джеф много щастие.

— Имам малко работа — каза Дейна, когато излязоха от ресторанта. — Ще ви оставя.

Рейчъл стисна ръката й.

— Много се радвам, че се запознахме.

— И аз — отвърна Дейна и за своя изненада установи, че думите й не са само любезност.

Джеф и Рейчъл се отдалечиха. „Страхотна двойка“ — помисли си тя.

Вече бе декември и Вашингтон се готвеше за празниците. Столичните улици бяха украсени с коледни лампички и гирлянди, почти на всеки ъгъл стоеше Дядо Коледа от Армията на спасението и подрънкваше с камбанките си за монети. По тротоарите се тълпяха купувачи, които се бореха с ледените ветрове.