Греховете на светците - Страница 52

Седна на ръба на леглото и погледна през мръсния прозорец към оживената улица.

„Каква съм глупачка. Може да вися тук дни наред и нищо…“

На вратата тихо се почука. Дейна дълбоко си пое дъх и се изправи. Или щеше да реши загадката, или щеше да разбере, че няма никаква загадка. Тя отвори. В коридора нямаше никого. На пода лежеше плик. Дейна го вдигна и го отнесе в стаята. Отвори го. Вътре пишеше: „Изложба на постиженията на народното стопанство, 21:00“.

В осем вечерта Дейна спря такси.

— Изложбата на народното стопанство.

Шофьорът я погледна.

— Всичко е затворено.

— О, така ли? Няма значение.

Той сви рамене и потегли.

Огромният парк се намираше в североизточната част на Москва. Според пътеводителя бил замислен като паметник на съветската слава, ала с разрухата на икономиката средствата за него били орязани и паркът се превърнал в бавно разпадащ се паметник на съветския догматизъм.

Дейна слезе от таксито и извади няколко долара.

— Това достатъчно ли е?

— Да. — Шофьорът грабна банкнотите и след миг изчезна.

Тя се огледа. Беше сама в бруления от ледения вятър парк. Седна на една от пейките и за чака Борис. Спомни си как бе чакала Джоун Синиси в зоопарка. „Ами ако Борис…“

— Хубава вечер — чу се зад нея мъжки глас.

Тя се обърна и очите й изненадано се разшириха. Беше очаквала Борис Жданов. Вместо него бе дошъл брат му.

— Господин Жданов! Не предполагах…

— Последвайте ме — прекъсна я той и бързо закрачи към вътрешността на парка. Дейна се поколеба за миг, после се изправи и припряно тръгна след него. Той влезе в малко, западнало наглед кафене и седна в дъното. Вътре имаше само още една двойка. Дейна се настани срещу него.

До сепарето се приближи мръсна сервитьорка с лекьосана престилка.

— Да?

— Два кофе, пожалуйста — каза Жданов и се обърна към Дейна. — Не бях сигурен, че ще дойдете, но вие сте много упорита. Това понякога е опасно.

— В писмото си пишете, че имате информацията, която ме интересува.

— Да. — Кафетата пристигнаха. Той отпи. — Интересува ви дали Тейлър Уинтроп и семейството му са били убити.

Сърцето на Дейна се разтуптя.

— Е?

— Да — зловещо прошепна Жданов.

Тя се вледени.

— Знаете ли кой ги е убил?

— Да.

Дейна дълбоко си пое дъх.

— Кой?

Той вдигна ръка.

— Ще ви кажа, но първо вие трябва да направите нещо за мен.

— Какво? — любопитно го погледна тя.

— Да ме измъкнете от Русия. Тук вече не съм в безопасност.

— Не можете ли просто да се качите на някой самолет? Пътуването в чужбина вече не е забранено.

— Много сте наивна, госпожице Евънс. Вярно е, дните на комунизма отминаха, но ако се опитам да се кача на самолет, ще ме убият още преди да стигна на летището. Стените все още имат очи и уши. Намирам се в огромна опасност и имам нужда от вашата помощ.

Трябваше й известно време, за да асимилира думите му.

— Не мога да ви измъкна… Не знам откъде да започна.

— Трябва. Трябва да намерите начин. Животът ми е в опасност.

Тя се замисли за миг.

— Мога да помоля американския посланик и…

— Не! — рязко отсече Саша Жданов.

— Но това е единственият начин…

— Във вашето посолство има предатели. Не бива да знае никой друг освен вас и онзи, който ще ви помогне. Вашият посланик не може да направи нищо за мен.

Дейна се намръщи. Нямаше начин да измъкне високопоставен руски чиновник от Русия. Хрумна й и друга мисъл. Саша Жданов можеше просто да я лъже, за да му помогне да замине за Америка. Пътуването й беше напразно.

— Боя се, че не мога да ви помогна. — Тя гневно скочи.

— Почакайте! Доказателство ли искате? Ще ви дам.

— Какво доказателство?

— Принуждавате ме да направя нещо, което не желая — бавно отвърна той и също се изправи. — Елате.

След половин час влизаха през задния вход на Бюрото за международно икономическо развитие.

— Може да ме осъдят на смърт за това, което ще ви разкрия — каза Саша Жданов, когато влязоха в кабинета му. — Но нямам друг избор. — Той безпомощно разпери ръце. — Защото ако остана тук, ще ме убият.

Отиде до голям, вграден в стената сейф, набра комбинацията, отвори го, извади дебела книга и се върна с нея при бюрото.

— Това е строго секретна информация. — Жданов разтвори книгата и бавно я запрелиства. На всяка страница имаше цветни снимки на бомбардировачи, ракетни установки, противобалистични ракети, ракети въздух-земя, автоматично оръжие, танкове и подводници.

— Това е пълният арсенал на Русия. В момента страната разполага с повече от хиляда междуконтинентални балистични ракети, над две хиляди атомни бойни глави и седемдесет стратегически бомбардировача. Нашият ядрен арсенал е равностоен на американския.

— Впечатлена съм.

— Руската армия има тежки проблеми, госпожице Евънс. Надвисва криза. Няма пари за войниците и бойният дух е изключително нисък. Настоящето е безнадеждно, бъдещето изглежда още по-ужасно, затова армията е принудена да се обърне към миналото.

— Боя се, че не разбирам каква връзка…

— Когато Русия беше истинска свръхсила, ние създавахме повече оръжия дори от Съединените щати. И сега ги искат десетки страни. Те струват милиарди долари.

— Господин Жданов, всичко това ми е ясно, но…

— Нищо не ви е ясно.

Дейна го погледна озадачено.

Жданов внимателно подбра следващите си думи.

— Чували ли сте за Красноярск двайсет и шест?

Тя поклати глава.

— Не.

— Не съм изненадан. Няма го на никоя карта и хората, които живеят там, официално не съществуват.

— За какво говорите?

— Ще видите. Утре ще ви заведа там. Ще се чакаме в същото кафене по обяд. — Той хвана ръката й и силно я стисна. — Не казвайте на никого за това. — Болеше я. — Разбирате ли ме?