Греховете на светците - Страница 56

— Телефон?

Мъжът на рецепцията погледна окървавените й ръце и се отдръпна.

— Телефон! — извика Дейна.

Служителят нервно посочи кабината в ъгъла и тя бързо влезе вътре. Извади от чантата си телефонна карта и с треперещи пръсти набра централата.

— Искам да поръчам разговор с Америка. — Даде номера на Роджър Хъдсън и зачака. След цяла вечност чу гласа на Сизър.

— Домът на семейство Хъдсън.

— Сизър! Трябва да приказвам с господин Хъдсън — задавено рече тя.

— Госпожице Евънс?

— Бързо, Сизър, бързо!

След малко се обади Роджър.

— Дейна?

— Роджър! — По лицето й се стичаха сълзи. — Той е… той е мъртъв. Убили са го заедно с приятелката му.

— Какво? Боже мой, Дейна! Не знам какво… Ранена ли си?

— Не… но се опитаха да ме убият.

— Виж сега, слушай ме внимателно. В полунощ за Вашингтон излита самолет на „Еър Франс“. Ще ти направя резервация. Гледай да не те проследят. Не взимай такси. Иди в хотел „Метропол“. Оттам постоянно има автобуси за летището. Слей се с тълпата. Аз ще те посрещна във Вашингтон. За Бога, пази се!

— Ще се пазя, Роджър. Бла… Благодаря ти.

Дейна затвори. Остана в кабината за миг, изпълнена с ужас и неспособна да помръдне. Не можеше да се избави от образа на кървавите трупове. После дълбоко си пое дъх и излезе, мина покрай подозрителния служител и отново се озова в ледената нощ.

До тротоара спря такси и шофьорът й каза нещо на руски.

— Нет — отвърна Дейна и забърза по улицата.

Първо трябваше да мине през хотела си.

Когато затвори телефона, Роджър чу, че входната врата се отваря. Памела се прибираше.

— Дейна два пъти се обажда от Москва. Открила е защо са убили всички от семейство Уинтроп.

— Тогава веднага трябва да се погрижим за нея — отвърна жена му.

— Вече опитах. Пратих снайперист, но нещо се е объркало.

Тя го изгледа презрително.

— Глупак. Обади им се пак. А, Роджър…

— Да?

— Кажи им да инсценират нещастен случай.

Глава 23

Червен забранителен знак и висока желязна ограда изолираха света от залесената площ на Рейвън Хил, където ФУП бе установило английската си централа. Зад строго охраняваната база имаше сателитни антени, които следяха международните кабелни и микровълнови комуникации във Великобритания. В бетонната сграда, която се издигаше в средата на заградената територия, четирима мъже гледаха голям екран.

— Открий я, Скоти.

След миг на екрана се появи Дейна — влизаше в стаята си в хотел „Союз“.

— Върнала се е.

Тя припряно изми кръвта от ръцете си и започна да се съблича.

— Хей, как ми се иска да й го начукам.

В стаята влезе друг мъж.

— Няма да имаш такава възможност, освен ако не си некрофил, Чарли.

— За какво говориш?

— Скоро с нея ще се случи фатален нещастен случай.

Дейна се преоблече и си погледна часовника. Оставаше й достатъчно време да хване автобуса от „Метропол“ до летището. Тя бързо слезе във фоайето. Дебелата жена я нямаше.

Дейна излезе на улицата. Беше станало още по-студено. Виеше жестока виелица. До тротоара спря такси.

— Ще се качите ли?

„Не взимай такси. Иди в хотел «Метропол». Оттам постоянно има автобуси за летището.“

— Нет.

Тя закрачи по заледената улица. Минувачите бързаха да се приберат в топлите си домове и служби. Докато чакаше да пресече на оживено кръстовище, някой силно я блъсна изотзад и Дейна полетя пред приближаващ се камион. Подхлъзна се на леда и падна по гръб, вперила ужасен поглед във връхлитащата я грамада.

В последния момент пребледнелият шофьор успя да завърти волана така, че камионът мина точно над Дейна. За миг тя остана в пълен мрак, чуваше само рева на двигателя.

Внезапно небето отново просветна над нея. Камиона го нямаше. Дейна замаяно седна на улицата. Помогнаха й да се изправи. Тя се озърна да види човека, който я беше блъснал, ала можеше да е всеки от тълпата. Няколко пъти дълбоко си пое дъх и се опита да възвърне самообладанието си. Хората й говореха нещо на руски. Тя започна да изпада в паника.

— Хотел „Метропол“? — с надежда попита Дейна.

До нея стояха група момчета.

— Естествено, ще ви заведем.

Във фоайето на хотела бе приятно топло. Имаше много туристи и бизнесмени. „Слей се с тълпата. Аз ще те посрещна във Вашингтон.“

— Кога е следващият автобус за летището? — попита тя едно от пиколата.

— След половин час, госпожице.

— Благодаря.

Дейна седна на един от столовете и се опита да овладее обзелия я ужас. Страхуваше се. Кой се опитваше да я убие и защо? Дали Кемал беше в безопасност?

Пиколото отново се появи.

— Автобусът за летището, госпожице.

Тя се качи първа. Седна в дъното и внимателно се загледа в лицата на пътниците. Бяха туристи от различни страни: европейци, азиатци, африканци и неколцина американци. По пътеката към нея закрачи някакъв мъж.

„Струва ми се познат — помисли си Дейна. — Дали ме е проследил?“ Задъхваше се.

Един час по-късно, когато пристигнаха на Шереметиево II, тя слезе от автобуса последна и побърза да отиде на гишето на „Еър Франс“.

— Какво обичате?

— Имате ли резервация на името на Дейна Евънс?

— Да. Ето билета ви. Платен е.

„Бог да благослови Роджър.“

— Благодаря ви.

— Самолетът няма закъснение. Номерът на полета е двеста и двайсет. Излита след час и десет минути.

— Има ли чакалня… — Дейна едва не каза „с много хора“, — където мога да си почина?

— По този коридор и после надясно.

— Благодаря.

Чакалнята бе претъпкана. Тук нищо не й изглеждаше необичайно или опасно. Дейна седна. Скоро щеше да е на път за Америка.