Греховете на светците - Страница 60

Той изненадано я погледна.

— Защо?

— Миличък. Не искам да наранявам чувствата ти, но сега мога да се върна на работа. Това е моят живот. Ще се обадя да проверя с какво мога да се заема. Чувствах се като в капан тук с теб. Благодаря ти, че ми помогна, Джеф. Наистина съм ти признателна. Но е време да се сбогуваме. Сигурна съм, че липсваш на Дейна. Моля те, просто си иди, скъпи.

Джеф помълча малко, после кимна.

— Добре.

Той влезе в спалнята и започна да си събира багажа. След двадесет минути, когато излезе с куфара си, Рейчъл разговаряше по телефона.

— … и се върнах в реалния свят, Бети. Ще мога да дойда на работа след няколко седмици… Знам. Прекрасно, нали?

Джеф я чакаше да се сбогуват. Рейчъл му махна с ръка да тръгва и продължи да приказва.

— Ще ти кажа какво искам… намери ми снимки някъде в тропиците…

Той излезе и затвори вратата. Рейчъл бавно остави слушалката да се изплъзне от пръстите й и отиде до прозореца, за да види как единствената й любов напуска живота й.

Думите на доктор Янг продължаваха да кънтят в ушите й. „Съжалявам, госпожице Стивънс, но имам лоша новина. Лечението не е подействало… Ракът е дал метастази… Прекалено се е разпространил. Боя се, че е фатално… може би още един-два месеца…“

Спомняше си какво й бе казал холивудският режисьор Родерик Маршал. „Радвам се, че дойде. Ще те направя голяма звезда.“ И докато мъката разкъсваше душата й, тя си помисли: „Родерик Маршал може да се гордее с мен“.

Вашингтонското летище „Дълес“ беше претъпкано с пътници, които чакаха багажа си. Дейна излезе на улицата и взе такси. Наоколо нямаше подозрителни мъже, ала нервите й бяха опънати. Дейна извади огледалце от чантата си и се погледна за успокоение. Русата й перука й придаваше съвсем друг вид. „Засега се налага да се задоволя с това — помисли си тя. — Трябва да отида при Кемал.“

Събуден от гласовете, които долитаха от съседната стая, Кемал бавно отвори очи. Чувстваше се изтощен до крайност.

— Момчето все още спи — каза госпожа Дейли. — Упоих го.

— Трябва да го събудим — разнесе се мъжки глас.

— Може би ще е по-добре да го занесем там, без да го будим — предложи друг мъж.

— Можете да го направите тук. — Отново госпожа Дейли. — После ще се избавите от трупа му.

Кемал внезапно се разсъни.

— За известно време ни трябва жив. Ще го използват като примамка за оная Евънс.

Момчето седна и се заслуша с разтуптяно сърце.

— Къде е тя?

— Не сме сигурни. Но сме убедени, че ще дойде за хлапето.

Кемал скочи от леглото. За миг остана неподвижен, вцепенен от страх. Жената, на която се бе доверил, искаше да го убие. „Пизда! Няма да е толкова лесно. В Сараево не успяха да ме убият, няма да успеете и тук!“ Той припряно започна да навлича дрехите си. Когато се пресегна за изкуствената си ръка, тя се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Момчето замръзна. Оттатък продължаваха да говорят. Не бяха чули нищо. Кемал си сложи протезата.

Отвори прозореца. Лъхна го леден въздух. Палтото му бе в другата стая. Облечен само по тънко яке, Кемал с тракащи зъби се покатери на перваза и стъпи на противопожарната стълба.

Когато скочи на земята, си погледна часовника. 14:45. Кой знае как беше проспал половината ден. Момчето се затича.

— Хайде да го завържем, за всеки случай. Единият от мъжете отвори вратата на кабинета и изненадано се огледа.

— Хей, няма го!

Всички се втурнаха към отворения прозорец тъкмо навреме, за да видят Кемал, който тичаше по улицата.

— Хванете го!

Кемал тичаше като в кошмар — с всяка следваща крачка коленете му все повече омекваха. Всеки дъх пробождаше гърдите му като нож. „Ако успея да стигна до училище преди в три часа да затворят вратите, ще съм в безопасност. Няма да посмеят да ми направят нещо пред другите деца.“

Стигна до червен светофар, не му обърна внимание и пресече булеварда, като заобикаляше колите, без изобщо да чува гневните автомобилни клаксони и пищящите спирачки.

„Госпожица Кели ще се обади в полицията и те ще помогнат на Дейна.“

Започваше да се задъхва. Гърдите го стягаха. Момчето отново си погледна часовника. 14:55. До училището оставаха още само две преки.

„В безопасност съм — помисли си Кемал. — Часовете още не са свършили.“ Минута по-късно стигна до входа. В първия момент не повярва на очите си. Беше заключено. Внезапно някой го стисна за рамото изотзад.

— Днес е събота, глупако!

— Спрете тук — каза Дейна.

Таксито бе на две преки от дома й. Тя бавно закрачи по тротоара, като напрегнато се оглеждаше в търсене на нещо подозрително. Беше сигурна, че Кемал е в безопасност. Джак Стоун го пазеше.

Заобиколи по уличката, която водеше към задния вход. Наоколо нямаше жива душа. Тя влезе в блока и тихо се качи по стълбището. Вратата на апартамента й зееше. Обзе я страх. Дейна се втурна вътре и извика:

— Кемал!

Никакъв отговор. Какво се бе случило? Къде беше Джак Стоун? Къде бе Кемал? Едно от чекмеджетата на шкафа в кухнята беше паднало и съдържанието му се бе пръснало на пода. Имаше десетки пакетчета, някои пълни, други празни. Любопитна, тя вдигна едно от тях и го разгледа. На етикета пишеше: „Буспирон, 15 mg таблетки NDC D087 D822–32“.

Какво беше това? Да не би госпожа Дейли да взимаше успокоителни или ги бе давала на Кемал? Имаше ли връзка между тях и промяната в поведението му? Дейна прибра пакетчето в джоба на палтото си.

Изпълнена с ужас, тя се върна навън по същия път. Докато завиваше в пресечката, мъжът, който се криеше зад едно от дърветата, говореше по радиостанцията си с колегата си на отсрещния ъгъл.