Греховете на светците - Страница 31

К оглавлению

— Тя е върхът.

„Нещо повече — помисли си Дейна. — Тя е истинско чудо.“

— Кога се прибираш, Дейна?

— Утре съм си вкъщи. Вечеря ли?

— Да. Не беше зле.

„Това ти ли си, Кемал?“ — изкушаваше се да попита Дейна. Промяната в него я порази.

— Добре, миличък. До утре. Лека нощ.

— Лека нощ, Дейна.

Тъкмо се канеше да си легне, когато клетъчният й телефон иззвъня.

— Ало?

— Дейна?

— Джеф! — радостно възкликна тя. — О, Джеф! — Дейна благослови деня, в който бе купила мобифона си.

— Искам да ти кажа, че страшно ми липсваш.

— И ти ми липсваш. Във Флорида ли си?

— Да.

— Как вървят нещата?

— Лошо. — Тя долови колебанието в гласа му.

— Всъщност адски лошо. Утре ще й правят мастектомия.

— О, не!

— Тя не го понася много добре.

— Ужасно съжалявам.

— Знам. Кофти късмет. Мила, нямам търпение да те видя. Някога казвал ли съм ти, че съм луд по теб?

— И аз съм луда по теб, мили.

— Имаш ли нужда от нещо, Дейна?

„От теб.“

— Не.

— Как е Кемал?

— Чудесно. Намерих детегледачка, с която се разбира.

— Браво. Нямам търпение пак да сме заедно тримата.

— И аз.

— Грижи се за себе си.

— Непременно. И нямам думи да изразя колко много съжалявам за Рейчъл.

— Ще й предам. Лека нощ, мила.

— Лека нощ.

Дейна отвори куфара си, извади ризата на Джеф, която бе взела от апартамента, и я облече под нощницата си. „Лека нощ, мили.“

Рано на другата сутрин Дейна взе самолета за Вашингтон. Преди да отиде на работа се отби вкъщи, където я посрещна бодрата госпожа Дейли.

— Радвам се, че се връщате, госпожице Евънс. Това ваше момче ме умори — каза тя и намигна.

— Надявам се, че не ви е причинявал прекалено много проблеми.

— Проблеми ли? Няма такова нещо. И отлично се справя с новата си ръка.

— Значи си носи протезата? — изненада се Дейна.

— Разбира се. Отиде с нея на училище.

— Чудесно. — Тя си погледна часовника. — Трябва да отивам в студиото. Ще се върна следобед да видя Кемал.

— Ужасно му липсвате. Е, тръгвайте. Аз ще ви разопаковам багажа.

— Благодаря, госпожо Дейли.

Дейна разказваше на Мат какво е научила в Аспен.

Той я гледаше смаяно.

— На сутринта след пожара електротехникът просто изчезнал, така ли?

— Без да си вземе заплатата.

— И е бил в дома на Уинтроп точно преди пожара?

— Да.

Бейкър поклати глава.

— Звучи ми като в „Алиса в страната на чудесата“. Става все по-интересно.

— Мат, Пол Уинтроп е следващият загинал от семейството. Убили са го във Франция скоро след пожара. Искам да отида там. Ще се опитам да потърся свидетели на автомобилната катастрофа.

— Добре. — Той помълча, после каза: — Елиот Кромуел питаше за теб. Каза да се пазиш.

— Няма проблем.

Когато Кемал се прибра от училище, Дейна го чакаше. Той носеше протезата си и на Дейна й се стори, че изглежда много по-спокоен.

— Върна се! — Кемал я прегърна.

— Здравей, миличък. Липсваше ми. Как мина училището?

— Горе-долу. Ти как пътува?

— Нормално. Донесох ти нещо. — Тя му подаде ръчнотъкана индианска чанта и кожени мокасини, които бе купила в Аспен. Сега започваше трудната част. — Кемал, налага се пак да замина за няколко дни.

Дейна се приготви за реакцията му, ала Кемал само каза:

— Добре.

И нито следа от негодувание.

— Ще ти донеса още по-хубав подарък.

— По един за всеки ден, в който те няма, става ли?

— Виж какво, ти си още в седми клас, не си в правния факултет! — засмя се тя.

Мъжът седеше на удобен фотьойл пред телевизора с чаша скоч в ръка. На екрана се виждаха Дейна и Кемал. Госпожа Дейли им поднасяше вечерята, ирландско задушено.

— Великолепно е — каза Дейна.

— Благодаря. Радвам се, че ви харесва.

— Нали ти казах, тя е страхотна готвачка — рече Кемал.

Все едно, че бе в трапезарията при тях, а не ги наблюдаваше от съседния апартамент.

— Разкажи ми за училище — каза Дейна.

— Новите учители ми харесват. Математикът е върхът…

— Чудесно.

— Момчетата в това училище са много по-свестни. Мислят, че новата ми ръка е супер. В моя клас има едно адски готино момиче. Май ме харесва. Казва се Лизи.

— Ти харесваш ли я, миличък?

— Да. Готино гадже.

„Той расте“ — с неочаквано бодване в гърдите си помисли Дейна.

По-късно, когато Кемал си легна, тя отиде в кухнята при госпожа Дейли.

— Кемал изглежда толкова… спокоен. Не мога да изразя благодарността си към вас.

— Всъщност вие ми правите услуга — усмихна се жената. — Все едно отново се грижа за едно от собствените си деца. Те вече пораснаха, нали разбирате. С Кемал си прекарваме чудесно.

— Радвам се.

Дейна изчака до полунощ и след като Джеф не се обади, си легна. Дълго си мисли за него. Питаше се дали се е любил с Рейчъл.

Мъжът в съседния апартамент набра един телефонен номер и каза:

— Всичко е спокойно.

Клетъчният й телефон иззвъня.

— Джеф, мили. Къде си?

— В болницата във Флорида. Операцията свърши. Онкологът още не е получил окончателните резултати.

— О, Джеф! Дано да няма метастази.

— Дано. Рейчъл иска да остана при нея няколко дни. Исках да те попитам дали…

— Разбира се. Трябва да останеш.

— Няма да се бавя. Ще се обадя на Мат да го предупредя. Нещо ново при вас?

За миг Дейна се изкуши да му разкаже за Аспен. „Той си има достатъчно грижи.“

— Нищо. Всичко е наред.

— Прати целувки на Кемал. Останалите са за теб.

Джеф затвори. Към него се приближи медицинска сестра.

— Господин Конърс? Доктор Янг иска да ви види.

— Операцията мина добре — каза онкологът, — но тя ще има нужда от много емоционална подкрепа. Ще се чувства непълноценна като жена. Когато дойде в съзнание, ще изпадне в паника. Трябва да й покажете, че е нормално да се страхува.