Греховете на светците - Страница 35

— И Джули Уинтроп се е спускала по…

— Стийп Шутс.

— Значи е била добра скиорка, така ли?

— Разбира се. — Брус Боулър се поколеба. — Тъкмо това е най-странното.

— Кое?

— Ами, всеки четвъртък от четири до девет организираме вечерни спускания. Оная вечер имаше много скиори. Всички се върнаха до девет… Освен Джули. Отидохме да я търсим. Открихме тялото й в подножието на Стийп Шутс. Беше се блъснала в едно дърво. Беше умряла на място.

Изпълнена с ужас, Дейна за миг затвори очи.

— Значи… значи е била сама, когато се е случило нещастието?

— Да. Скиорите обикновено се движат заедно, но най-добрите понякога обичат да се спускат сами. Границите на пистите са маркирани и всеки, който ги напусне, си поема риска. Джули Уинтроп се беше спуснала извън тези граници. Не я открихме лесно.

— Господин Боулър, каква е процедурата, когато изчезне скиор?

— Първо се обаждаме на приятелите на скиора, за да видим дали не е при тях. Проверяваме в баровете. Така не се налага хората ни да търсят някой пияница, заседнал пред чашата.

— Ами ако някой наистина се изгуби? — попита Дейна.

— Взимаме описанието на изчезналия скиор, проверяваме дали е добър и установяваме къде са го видели за последен път. Винаги питаме дали имат фотоапарати.

— Защо?

— Защото в такъв случай ги търсим в най-живописните местности. Ако не ги открием, разширяваме зоната на издирване извън границите на пистите. Уведомяваме щатската полиция и те ни пращат хеликоптер. Спасителните групи се състоят от по четирима души. В издирването се включва и въздушният патрул.

— Сериозна организация.

— Така е. Но не забравяйте, че общата площ на пистите е шестстотин и трийсет акра и средно на година ни се падат по четирийсет издирвания. Повечето са успешни. — Брус Боулър погледна през прозореца към студеното навъсено небе. — Ще ми се и с Джули да беше така. — Той отново се обърна към Дейна. — Както и да е, всеки ден след затварянето на лифтовете ски-патрулът прави проверка.

— Казаха ми, че Джули Уинтроп често се спускала от върха на Игълкрест.

Боулър кимна.

— Вярно е. Но това не е гаранция. Може да стане облачно, човек може да изгуби ориентация или просто да няма късмет. Като бедната госпожица Уинтроп.

— Как открихте тялото й?

— Мейдей го намери.

— Мейдей ли?

— Това е най-доброто ни куче. Ски-патрулът използва черни лабрадори и овчарки. Кучетата са невероятни. Те надушват човешката миризма, изкачват се до най-високата точка на склона и започват да търсят оттам надолу. Пратихме на мястото бомбардировач и когато…

— Бомбардировач ли?

— Нашият снегоход. С него свалихме трупа. Тримата санитари от линейката установиха смъртта с ЕКГ, после я снимаха и я пратиха в районната болница „Бартлет“.

— Значи никой не знае как се е случило нещастието, така ли?

Той сви рамене.

— Знаем само, че се е блъснала в един смърч. Гледката не беше приятна.

Дейна се вгледа в него за миг.

— Може ли да се кача до върха на Игълкрест?

— Защо не? Хайде да се наобядваме и после лично ще ви заведа.

Стигнаха с джип до двуетажната хижа в подножието на планината.

— Тук се събираме, за да обсъдим плановете за издирванията — каза Брус Боулър. — Ще се качим на върха с открития лифт.

Когато се заиздигаха към върха, Дейна се разтрепери от студ.

— Трябваше да ви предупредя. В такова време носим дълго бельо и няколко ката дрехи.

— Ще з-запомня.

— Джули Уинтроп се е качила със същия лифт. Носила е раницата си със себе си.

— Раница ли?

— Да. Раница с лопатка за лавини, предавател, който праща сигнал на разстояние от петдесет метра, и прът за проверка на дълбочината на снега. — Той въздъхна. — Разбира се, това не й е помогнало, когато се е блъснала в дървото.

Наближиха върха. Когато стигнаха на платформата и внимателно слязоха от лифта, към тях се приближи мъж.

— Какво те води насам, Брус? Да не се е изгубил някой?

— Не, просто развеждам една приятелка. Това е госпожица Евънс.

Двамата се ръкуваха. Дейна се огледа. Наблизо имаше заслон, който едва се виждаше от гъстите облаци. „Дали Джули Уинтроп е влязла там преди да се спусне? Може би някой я е проследил? Някой, който се е готвил да я убие?“

Брус Боулър се обърна към нея.

— Намираме се на най-високия връх на планината.

Дейна погледна към бездънната бездна и потръпна.

— Вие замръзвате, госпожице Евънс. Хайде да се връщаме.

— Благодаря.

Дейна току-що се бе прибрала в хотела, когато на вратата се почука. Тя отвори. На прага стоеше едър мъж с много светла кожа.

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Здравейте. Казвам се Николос Върдън. Работя във вестник „Джуно Емпайър“.

— Да?

— Научих, че разследвате смъртта на Джули Уинтроп. Бихме искали да публикуваме материал за случая.

В главата на Дейна прозвуча тревожен сигнал.

— Боя се, че грешите. Не правя никакво разследване.

Мъжът я погледна скептично.

— Чух…

— Подготвяме предаване за световните ски-курорти. Джуно е само едно от местата, които ще представим.

— Разбирам. Извинявайте, че ви обезпокоих.

Дейна го проследи с поглед. „Откъде знае какво правя тук?“

Тя се обади в „Джуно Емпайър“.

— Ало, търся един от репортерите ви, Николос Върдън… Нямате такъв служител? Ясно. Благодаря ви.

Събирането на багажа й отне само десет минути. „Трябва да се махна оттук и да намеря друго място.“ — Дейна внезапно си спомни нещо. — „Питате за «Коузи Лог», нашия пансион, нали? Имате късмет. Останала ни е свободна стая.“ Тя слезе във, фоайето да провери. Служителят й начерта схема на пътя до пансиона.