Греховете на светците - Страница 39

К оглавлению

— О, съжалявам.

— И, Памела…

— Да?

— Джеф може да отсъства известно време.

Последва мълчание.

— Надявам се, че всичко е наред.

— Да. Всичко ще бъде наред. — „Трябва.“

Глава 16

Същата вечер Дейна взе самолета на „Луфтханза“ за Дюселдорф. Беше се обадила на своя колега Щефан Мюлер, за да го предупреди за пристигането си. Не можеше да мисли за нищо друго освен за думите на Мат Бейкър: „Щом Дитер Зандер е обвинявал Тейлър Уинтроп за…“

— Guten Abend. Ich heisse Hermann Friedrich. Ist es das ersten mal das sie Deutschland besuchen?

Дейна се обърна към мъжа, който седеше до нея. Той бе петдесетинагодишен, строен, с мустаци и черна превръзка на едното око.

— Добър вечер.

— А, вие сте американка?

— Да.

— Много американци посещават Дюселдорф. Красив град.

— И аз така съм чувала. — „И семейството му загинало в пожар.“

— За пръв път ли отивате там?

— Да. — „Възможно ли е да е съвпадение?“

— Дюселдорф наистина е много красив. Разделен е на две части от река Рейн. По-старата е на десния бряг…

„Щефан Мюлер може да ми каже повече за Дитер Зандер.“

— … а модерната — на левия. Пет моста свързват двете части. — Херман Фридрих се наведе към нея. — При приятели ли ще гостувате?

„Всичко си застава на мястото.“

— Ако сте сама, познавам…

— Какво? А, не, там ще се срещна с мъжа си.

Усмивката на Херман Фридрих угасна.

— Gut. Er ist ein glücklicher Mann.

Пред дюселдорфското международно летище се точеше върволица от таксита. Дейна взе едно до „Брайденбахер Хоф“ в центъра на града, елегантен стар хотел с разкошно фоайе.

— Очаквахме ви, госпожице Евънс — каза служителят на рецепцията. — Добре дошли в Дюселдорф.

— Добре заварили. — Дейна подписа формуляра.

Той вдигна телефонната слушалка.

— Der Raum sollte betriebsbereit sein. Hast. — Служителят се обърна към Дейна. — Много се извинявам, Fräulein, стаята ви още не е готова. Моля, изчакайте в ресторанта като наша гостенка и аз ще ви повикам веднага щом камериерката свърши с чистенето.

Тя кимна.

— Ще ви придружа до ресторанта.

В стаята на Дейна двама специалисти по електроника монтираха камера в стенния часовник.

Тридесет минути по-късно Дейна разопаковаше багажа си. После се обади на Щефан Мюлер.

— Пристигнах, Щефан.

— Дейна! Не вярвах, че наистина ще дойдеш. Какви са плановете ти за вечеря?

— Надявах се да ме поканиш.

— Разбира се. Ще идем в „Им Шифхен“. В осем часа?

— Отлично.

Дейна тъкмо излизаше от стаята, когато иззвъня клетъчният й телефон. Тя припряно го извади от чантата си.

— Ало?

— Здравей, мила. Как си?

— Добре съм, Джеф.

— Къде си?

— В Германия. В Дюселдорф. Струва ми се, че най-после попаднах на следа.

— Внимавай, Дейна. Господи, колко ми се иска да съм с теб.

„И на мен.“

— Как е Рейчъл?

— Химиотерапията я изтощава. Много й е тежко.

— Ще се… — Тя не успя да довърши въпроса си.

— Още е рано да се каже. Ако химиотерапията даде резултат, има голяма вероятност за подобрение.

— Джеф, предай й, че й съчувствам.

— Непременно. Мога ли да направя нещо за теб?

— Благодаря, добре съм.

— Утре пак ще ти се обадя. Просто исках да ти кажа, че те обичам, скъпа.

— И аз те обичам, Джеф. Дочуване.

— Дочуване.

Рейчъл излезе от спалнята си. Носеше халат и пантофи. На главата си бе увила хавлия.

— Как е Дейна?

— Добре е, Рейчъл. Помоли ме да ти предам, че ти съчувства.

— Тя много те обича.

— И аз много я обичам.

Рейчъл се приближи до него.

— И ние се обичахме, нали, Джеф? Какво се случи с нас?

Той сви рамене.

— Живот. Пътищата ни се разделиха.

— Бях прекалено заета с кариерата си. — Рейчъл се мъчеше да сдържи сълзите си. — Е, повече няма да имам такава възможност.

Джеф я прегърна през раменете.

— Ще се оправиш, Рейчъл. Химиотерапията ще подейства.

— Да. Благодаря ти, че остана с мен, скъпи. Сама нямаше да го понеса. Не знам какво щях да правя без теб.

Той нямаше какво да й отговори.

„Им Шифхен“ беше елегантен ресторант в модерната част на Дюселдорф. Когато видя Дейна, Щефан Мюлер се усмихна.

— Дейна! Mein Gott. Не съм те виждал от Сараево.

— Мина цяла вечност, нали?

— Какво правиш тук? За фестивала ли идваш?

— Не. Помолиха ме да поразпитам за един човек, Щефан. — Сервитьорът се приближи до масата и те си поръчаха напитки.

— Как се казва?

— Дитер Зандер. Чувал ли си за него?

Щефан Мюлер кимна.

— Всички са чували за него. Страхотен чешит. Около него се вдигна голям скандал. Той е милиардер, но направи грешката да измами акционерите си и го пипнаха. Щяха да му друснат двайсет години, обаче Зандер използва връзките си и се размина с три. Твърди, че бил невинен.

Дейна го наблюдаваше внимателно.

— Наистина ли е невинен?

— Кой знае? На процеса заяви, че Тейлър Уинтроп бил инсценирал всичко и му отмъкнал милиони долари. Според Дитер Зандер Тейлър му предложил партньорство в цинков рудник за милиарди, използвал го като подставено лице и Зандер продал акции за милиони долари. Но се оказало, че няма никакъв цинк. Уинтроп задържал парите, а Зандер опрал пешкира.

— Обаче съдиите не са му повярвали, така ли?

— Ако беше обвинил всеки друг освен Тейлър Уинтроп, можеше и да му повярват. Но Уинтроп беше нещо като полубог. — Щефан любопитно я погледна. — Защо се интересуваш от тая история?

— Нали ти казах, един приятел ме помоли да поразпитам за Зандер — уклончиво отвърна тя.

Беше време да поръчат вечеря. Храната бе великолепна.

— Утре сутрин ще съжалявам — каза Дейна, когато се нахраниха. — Но си струваше всяка хапка.