Греховете на светците - Страница 62

Кемал стоеше на студа без палто и трепереше. Като че ли никой не го забелязваше. „Трябва да намеря пари.“

Момчето свали протезата си и я остави на тревата. Когато видя следващия минувач, протегна чуканчето си.

— Извинете, господине. Можете ли да ми дадете пари за автобуса?

Мъжът спря.

— Разбира се, синко — отвърна той и му даде един долар.

— Благодаря ви.

Когато мъжът се отдалечи, Кемал бързо си сложи протезата. Приближаваше автобус. „Успях“ — триумфално си помисли той. В този момент нещо го парна по тила. Момчето понечи да се обърне, ала очите му се замъглиха. Някакъв глас в главата му извика: „Не! Не!“. Кемал се свлече на земята и изпадна в безсъзнание. Около него започна да се събира тълпа.

— Какво се е случило?

— Припаднал ли е?

— Ще се оправи ли?

— Синът ми е диабетик — каза един мъж. — Аз ще се погрижа за него. — Той вдигна Кемал на ръце и го понесе към очакващата го лимузина.

Апартаментът на Аби Ласман се намираше в северозападната част на Вашингтон. Бе голям, с модерни мебели и бели килими. Докато чакаше телефона да иззвъни, Дейна нервно крачеше назад-напред. „Кемал е добре. Нямат причина да му направят нищо лошо. Всичко ще е наред. Къде е той? Защо не могат да го открият?“

Телефонният звън я сепна. Тя грабна слушалката.

— Ало?

Даваше свободно. Отново се разнесе звън и Дейна разбра, че е клетъчният й телефон.

— Джеф?

— Търсим те, Дейна — тихо каза Роджър Хъдсън. — Кемал е при нас.

Тя се вцепени.

— Роджър…

— Боя се, че вече не мога да контролирам хората тук. Те искат да отрежат и другата ръка на Кемал. Да им позволя ли?

— Не! — изпищя Дейна. — Какво… какво искаш?

— Само да поговорим — успокоително отвърна сенаторът. — Искам да дойдеш вкъщи. Сама. Ако доведеш някого, ти ще си виновна за онова, което ще се случи с Кемал.

— Роджър…

— Ще те чакам след половин час. — Връзката прекъсна.

Дейна все още не можеше да помръдне. „Нищо не бива да се случи с Кемал. Нищо не бива да се случи с Кемал.“ Тя с треперещи пръсти набра номера на Мат Бейкър. Включи се телефонният му секретар.

— Тук е кабинетът на Мат Бейкър. В момента ме няма, но ако оставите съобщение, ще ви потърся при първа възможност.

Разнесе се сигнал. Дейна дълбоко си пое дъх.

— Мат, аз… току-що ми се обади Роджър Хъдсън. Кемал е у тях. Отивам там. Моля те, побързай преди с Кемал да се случи нещо. Доведи полиция. Побързай!

Изключи клетъчния си телефон и се запъти към вратата.

Аби Ласман оставяше пощата на бюрото на Мат Бейкър, когато забеляза светещата лампичка на телефона. Тя набра паролата и изслуша съобщението на Дейна. После се усмихна и натисна бутона за изтриване.

Веднага щом кацна на летище „Дълес“, Джеф се обади на Дейна. По време на целия полет беше мислил за странните нотки в гласа й, за онова смущаващо „ако ми се случи нещо“. Тя не отговаряше на клетъчния си телефон. Джеф опита в апартамента й. Същият резултат. Взе такси и даде адреса на УТН.

Когато влезе в офиса на Мат, Аби го посрещна с думите:

— Джеф! Радвам се да те видя.

— Благодаря, Аби. — Той се запъти към вътрешния кабинет.

— Е, значи се върна — изправи се от бюрото си Мат. — Как е Рейчъл?

— Добре е — безизразно отвърна Джеф. — Къде е Дейна? Не отговаря на телефона си.

— Боже мой, ти не знаеш какво става, нали?

— Разказвай — напрегнато рече Джеф.

Аби подслушваше, долепила ухо до затворената врата. Чуваше само откъслечни изрази от разговора.

— … опити да я убият… Саша Жданов… Красноярск двайсет и шест… Кемал… Роджър Хъдсън…

Беше чула достатъчно. Бързо се върна на бюрото си и вдигна слушалката. Секунди по-късно разговаряше с Роджър Хъдсън.

Джеф смаяно слушаше Мат.

— Не мога да повярвам!

— Всичко е вярно — увери го Бейкър. — Дейна е у Аби. Ще кажа на Аби пак да опита да се свърже с нея. — Той натисна бутона на интеркома, ала преди да успее да каже нещо, чу гласа на секретарката си.

— … И Джеф Конърс е тук. Търси Дейна. Мисля, че е най-добре да се махнете оттам. Те ще проверят у вас… Ясно. Ще се погрижа за това, господин Хъдсън. Ако…

Аби чу някакъв шум и се обърна. Джеф Конърс и Мат Бейкър стояха на вратата и я наблюдаваха.

— Кучка! — изсумтя Мат.

Джеф се обърна към него.

— Трябва да отида у Хъдсънови. Дай ми кола.

Мат Бейкър погледна през прозореца.

— Няма да успееш навреме. Улиците са задръстени.

В този момент чуха двигателя на хеликоптера на УТН, който кацаше на покрива, и се спогледаха.

Глава 25

Дейна успя да спре такси пред блока на Аби Ласман, ала пътуването до дома на семейство Хъдсън сякаш продължи цяла вечност. Колите едва се влачеха по хлъзгавите улици. Тя се страхуваше, че ще закъснее.

— Побързайте, моля ви.

Шофьорът я погледна в огледалото.

— Аз не съм самолет, госпожо.

Дейна се отпусна назад и се замисли за онова, което я очакваше. Мат вече трябва да бе получил съобщението й. „Когато стигна у Хъдсънови, полицията вече ще е там. Ако още ги няма, ще се опитам да задържа положението, докато пристигнат.“ Флаконът със сълзотворен газ все още беше в чантата й. „Чудесно.“ Нямаше намерение да улеснява живота на Роджър и Памела.

Когато таксито наближи дома на Хъдсън, наоколо нямаше и следа от полиция. Колата спря на пустата отбивка. Дейна си спомни за първото си идване тук. Тогава Роджър и Памела й се бяха сторили чудесни хора, а сега се оказваха предатели, чудовищни убийци. Бяха отвлекли Кемал. Мразеше ги.

— Искате ли да ви изчакам? — попита шофьорът.

— Не. — Тя му плати, качи се по стъпалата и с разтуптяно сърце натисна звънеца.