Греховете на светците - Страница 20

К оглавлению

— Обаждай ми се, Дороти.

Един час по-късно семейство Уортън напусна жилището си и замина за Рим.

— Би ли проверила една компания? — попита Дейна секретарката си.

— Естествено — отвърна Оливия.

— Казва се „Италиано Рипристино“. Мисля, че централата й е в Рим.

— Ясно.

Тридесет минути по-късно Оливия й подаде лист хартия.

— Ето я. Една от най-големите фирми в Европа.

Дейна въздъхна облекчено.

— Чудесно. Радвам се да го чуя.

— Между другото — рече секретарката, — компанията не е частна.

— О?

— Не. Държавна собственост е.

Същия следобед в апартамента на семейство Уортън се нанесе очилат мъж на средна възраст.

Четвъртък, денят на срещата й с Роджър Хъдсън, започна отвратително.

На първото съвещание в службата Робърт Фенуик каза:

— Изглежда, че ще имаме проблеми с вечерната емисия.

— Какво се е случило? — попита Дейна.

— Нали знаеш, че сме пратили телевизионен екип в Ирландия? Довечера щяхме да използваме техния материал.

— Да?

— Арестували са ги. Цялото им оборудване е конфискувано.

— Сериозно ли говориш?

— С ирландците майтап не бива. — Той й подаде един лист. — Това е водещият ни репортаж за вашингтонския банкер, обвинен в измама.

— Интересна история. И ние ще я отразим първи.

— Правният ни отдел току-що я отряза.

— Какво?

— Страх ги е, че ще ни дадат под съд.

— Страхотно!

— Още не съм свършил. Свидетелят в делото за убийство, когото довечера трябваше да интервюираме…

— Да?

— Отказа се.

Дейна изпъшка. Още нямаше десет сутринта. Единственият светъл лъч бе предстоящата й среща с Роджър Хъдсън.

— Вече е единайсет, госпожице Евънс — каза Оливия, когато Дейна се върна от съвещанието. — При това лошо време най-добре да тръгвате за срещата с господин Хъдсън.

— Благодаря, Оливия. Ще се върна след два-три часа. — Тя погледна през прозореца.

Отново започваше да вали сняг. Дейна си облече палтото, сложи си шала и тръгна към вратата. Телефонът иззвъня.

— Госпожице Евънс…

Тя се обърна.

— Търсят ви на трета линия.

— Не сега. Закъснявам.

— От училището на Кемал е.

— Какво? — Дейна припряно се върна на бюрото си. — Ало?

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Обажда се Томас Хенри.

— Да, господин Хенри. Кемал добре ли е?

— Не знам как да ви отговоря. Много съжалявам, но трябва да го изключим.

Дейна се вцепени.

— Защо? Какво е направил?

— Може би е по-добре да поговорим лично. Ще съм ви признателен, ако дойдете да го вземете.

— Господин Хенри…

— Ще ви обясня, когато дойдете, госпожице Евънс. Благодаря.

Тя остави слушалката. Какво можеше да се е случило?

— Всичко наред ли е? — попита Оливия.

— Страхотно — изпъшка Дейна. — Това преля чашата.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Моли се за мен.

Сутринта, когато Дейна заведе Кемал на училище, махна му за сбогом и потегли, Рики Ъндърууд го наблюдаваше.

— Я виж кой е дошъл. Героят от войната — каза той. — Майчето ти трябва да е адски разочарована. Ти имаш само една ръка и когато си играете с нея на разни мръсни игрички…

Кемал ритна Рики в слабините и разби носа му с коляно. Шурна кръв. Той се наведе над превития си противник.

— Следващия път ще те убия.

Дейна шофираше колкото може по-бързо към прогимназията „Теодор Рузвелт“, като продължаваше да се чуди какво се е случило. „Каквото и да е, трябва да убедя Хенри да не изключва Кемал.“

Директорът я чакаше в кабинета си. Кемал седеше на стола срещу него.

— Какво се е случило?

— Синът ви счупи носа и скулата на едно от момчетата. Трябваше да го откарат в болница.

Дейна го погледна смаяно.

— Как… Как е успял? Кемал има само една ръка.

— Да — напрегнато отвърна Томас Хенри. — Но има два крака. Разбил е носа на момчето с коляно.

Кемал зяпаше тавана. Дейна се обърна към него.

— Как можа да направиш такова нещо?

Той сведе поглед.

— Лесна работа.

— Разбирате ли какво искам да кажа, госпожице Евънс? — попита директорът. — Цялото му поведение е… Не знам как да го нарека. Боя се, че повече не можем да правим компромиси. Съветвам ви да му потърсите по-подходящо училище.

— Господин Хенри — сериозно каза Дейна — Кемал не е побойник. Убедена съм, че е имал основателна причина. Не можете да…

— Вече взехме решение, госпожице Евънс — категорично я прекъсна директорът.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре. Ще му потърся училище, в което проявяват повече разбиране. Хайде, Кемал.

Момчето се изправи, гневно изгледа Хенри и я последва навън. Двамата мълчаливо напуснаха сградата. Дейна си погледна часовника. Закъсняваше за срещата и нямаше къде да остави Кемал. „Ще трябва да го взема с мен.“

— Добре, Кемал, какво се случи? — попита тя, когато се качиха в колата.

Нямаше начин да й признае какво е казал Рики Ъндърууд.

— Ужасно съжалявам. Аз бях виновен.

„Върха“ — помисли си Дейна.

Имението на Хъдсън обхващаше пет акра в скъп джорджтаунски квартал. Къщата, триетажна сграда от осемнадесети век, не се виждаше от улицата. Дългият частен път водеше точно до входа й.

Дейна спря колата отпред и погледна Кемал.

— Идваш с мен.

— Защо?

— Защото тук е студено. Хайде.

Тя се запъти към вратата и момчето неохотно я последва.

Дейна се обърна към него.

— Кемал, предстои ми много важен разговор. Дръж се любезно и кротко. Става ли?

— Става.

Тя натисна звънеца. Отвори им огромен мъж с приятно лице и униформа на иконом.

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Аз съм Сизър. Господин Хъдсън ви очаква. — Той погледна Кемал, после отново Дейна. — Може ли да взема палтата ви? — Икономът ги пое и ги закачи в гардероба за гости. Кемал го зяпаше любопитно.