Греховете на светците - Страница 21

— Колко си висок?

— Кемал! Не бъди груб — укори го Дейна.

— А, няма нищо, госпожице Евънс. Свикнал съм.

— По-висок ли си от Майкъл Джордан? — попита Кемал.

— Боя се, че е така — усмихна се икономът. — Висок съм два метра и петнайсет сантиметра. Насам, моля.

Фоайето беше огромно. Продължиха по дълъг коридор със стари огледала и мраморни масички. На лавиците по стените бяха подредени изящни фигурки от династията Мин.

Сизър ги отведе в дневна с бледожълти стени и бяла дърворезба. Стаята бе мебелирана с удобни дивани, масички и столове с бледожълта копринена тапицерия.

Роджър Хъдсън и жена му Памела седяха край маса за игра на табла. Когато икономът представи гостите, те се изправиха.

Сенаторът беше шестдесетинагодишен, със строго лице, студени сиви очи и хладна усмивка. Поведението му излъчваше резервирана предпазливост.

Памела Хъдсън бе красива и малко по-млада от съпруга си. Изглеждаше топла, пряма и земна. Имаше пепеляворуса коса със сиви кичури, които не си беше направила труда да скрие.

— Извинете за закъснението — каза Дейна. — Аз съм Дейна Евънс. Това е синът ми Кемал.

— Аз съм Роджър Хъдсън. Това е жена ми Памела.

Дейна бе направила справка за него по Интернет. Баща му беше притежавал малка стоманолеярна, „Хъдсън Индъстрис“, и Роджър Хъдсън я бе превърнал в световен конгломерат. Той беше милиардер, бивш председател на парламентарната група на мнозинството в Сената, и по някое време бе оглавявал комисията за въоръжените сили. След оттеглянето му го бяха привлекли за политически съветник в Белия дом. Беше се оженил за Памела Донъли преди двадесет и пет години. Двамата бяха известни фигури във вашингтонското общество и играеха важна роля в политиката.

— Кемал, запознай се с господин и госпожа Хъдсън — каза Дейна. Тя се обърна към Роджър. — Извинете, че го доведох, но…

— Няма нищо — прекъсна я Памела Хъдсън.

— Знаем всичко за Кемал.

Дейна я погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Да. За вас се писа много, госпожице Евънс. Спасили сте Кемал от Сараево.

Роджър Хъдсън мълчеше.

— Какво да ви предложим? — попита Памела.

— За мен нищо, благодаря — отвърна Дейна.

Кемал поклати глава.

— Седнете, моля. — Роджър Хъдсън и жена му се настаниха на дивана. Дейна и Кемал седнаха на двата фотьойла срещу тях.

— Не съм сигурен защо сте тук, госпожице Евънс — каза сенаторът. — Мат Бейкър ме помоли да ви приема. С какво мога да съм ви полезен?

— Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп.

Той свъси вежди.

— Какво по-точно?

— Разбрах, че сте го познавали.

— Да. За пръв път се срещнахме, когато Тейлър беше посланик в Русия. По онова време аз бях председател на комисията за въоръжените сили. Отидох в Русия да преценя на място въоръжението им. Тейлър ни придружаваше в продължение на два-три дни.

— Какво е мнението ви за него, господин Хъдсън?

Сенаторът се замисли.

— Честно казано, госпожице Евънс, прословутият му чар не ме впечатли много. Но трябва да призная, че беше много способен човек.

Кемал отегчено се огледа, изправи се и изчезна в съседната стая.

— Знаете ли дали посланик Уинтроп е имал проблеми, докато е бил в Русия?

Роджър Хъдсън я погледна озадачено.

— Не съм сигурен, че ви разбирам. Какви проблеми?

— Нещо… нещо, което да му създаде врагове. Искам да кажа смъртни врагове.

Сенаторът бавно поклати глава.

— Госпожице Евънс, ако се е случило нещо такова, не само че щях да науча, но щеше да чуе и целият свят. Тейлър Уинтроп водеше много открит живот. Може ли да попитам накъде водят тези въпроси?

— Мислех, че е възможно Тейлър Уинтроп да е направил нещо на някого, достатъчно, за да убият него и семейството му — неловко отвърна Дейна.

Роджър и Памела Хъдсън я зяпнаха. Тя бързо продължи:

— Знам, че звучи невероятно, но същото се отнася и за смъртта им в продължение на по-малко от година.

— Госпожице Евънс — рязко каза сенаторът, — живял съм достатъчно дълго, за да знам, че всичко е възможно, обаче това… какви доказателства имате?

— Нямам категорични доказателства.

— Не съм изненадан. — Роджър Хъдсън се поколеба. — Всъщност чувал съм, че… — Той замълча. — Няма значение.

Двете жени го наблюдаваха.

— Не е честно към госпожица Евънс, скъпи — внимателно рече Памела. — Какво искаше да кажеш?

Сенаторът сви рамене.

— Не е важно. — Той се обърна към Дейна. — Когато бях в Москва, чух слух, че Уинтроп участвал в някаква частна сделка с руснаците. Но аз не вярвам на слухове. Убеден съм, че и вие не вярвате, госпожице Евънс — почти с укор завърши Хъдсън.

Преди Дейна да успее да отговори, от съседната стая се разнесе висок трясък.

Памела Хъдсън се изправи и бързо се запъти натам. Роджър и Дейна я последваха. Тримата спряха на вратата. На пода бяха пръснати парчета от синя китайска ваза.

— О, Господи! — ужасено възкликна Дейна. — Ужасно съжалявам. Кемал, как можа…

— Стана случайно.

Изчервена от срам, тя се обърна към домакините.

— Ужасно съжалявам. Ще я платя, разбира се…

— Не се безпокойте — мило се усмихна Памела. — Нашите кучета правят много по-лоши бели.

Лицето на сенатора бе мрачно. Той понечи да каже нещо, но жена му го спря с поглед.

Дейна впери очи в парчетата на вазата. Сигурно струваше десетина нейни годишни заплати.

— Хайде да се върнем в дневната — предложи Памела Хъдсън.

Дейна и Кемал ги последваха.

— Остани с мен — гневно му прошепна тя.

Когато отново седнаха, Роджър Хъдсън погледна момчето и попита:

— Как си изгуби ръката, синко?