Греховете на светците - Страница 22

К оглавлению

Директният въпрос изненада Дейна, ала Кемал спокойно отговори:

— От бомба.

— Разбирам. Ами родителите ти, Кемал?

— Загинаха при въздушна атака заедно със сестра ми.

— Проклети войни! — изсумтя сенаторът.

В този момент в стаята влезе Сизър и каза:

— Обядът е сервиран.

Обядът беше великолепен. Памела се държеше очарователно топло, Роджър Хъдсън предимно мълчеше.

— Върху какво работите в момента? — попита домакинята.

— Обсъждаме ново предаване, „Престъпна граница“. Ще разкриваме хора, избягали от правосъдието, и ще се опитваме да помагаме на невинно осъдени.

— Вашингтон е най-подходящото място за това каза Роджър Хъдсън. — По политическите върхове е пълно с по-големи праведници от папата, безнаказано извършили всевъзможни престъпления.

— Роджър участва в няколко комисии за реформиране на системата на управление — гордо заяви Памела Хъдсън.

— И каква полза? — изсумтя мъжът й. — Като че ли разликите между добро и зло са се размили. Човек би трябвало да ги научава вкъщи. Училището определено не учи децата на това.

Памела се обърна към Дейна.

— Между другото, в събота вечер с Роджър даваме вечеря. Свободна ли сте?

Дейна се усмихна.

— Ами, благодаря. С удоволствие ще дойда.

— Имате ли партньор?

— Да. Джеф Конърс.

— Спортният репортер от вашата станция, нали? — попита Роджър Хъдсън.

— Да.

— Не е лош. От време на време го гледам. Ще се радвам да се запознаем.

— Сигурна съм, че на Джеф също ще му е приятно.

На сбогуване Роджър Хъдсън отведе Дейна настрани.

— Честно казано, госпожице Евънс, вашата теория за убийството на семейство Уинтроп ми се струва доста невероятна. Но заради Мат Бейкър ще се поогледам наоколо и ще видя дали ще успея да открия нещо, което да я потвърди.

— Благодаря ви.

„Честно казано, госпожице Евънс, вашата теория за убийството на семейство Уинтроп ми се струва доста невероятна. Но заради Мат Бейкър ще помисля и ще видя дали ще успея да открия нещо, което да я потвърди.“

„Благодаря ви.“

Записът свърши.

Глава 9

— Шефът те очаква.

— Благодаря, Аби. Имаш бодър вид.

Секретарката кимна.

— Най-после успях да се наспя. През последните…

— Дейна? Влизай — извика Мат.

— Пак ще си поговорим — каза Аби.

Дейна влезе в кабинета на Бейкър.

— Как мина срещата с Роджър Хъдсън?

— Имам чувството, че не е много заинтригуван. Смята, че теорията ми е невероятна.

— Предупредих те, че е доста рязък.

— Човек трябва да посвикне с него. Жена му е много мила. Само да беше чул какво казва за безумието на вашингтонското общество.

— Знам. Тя наистина е чудесна.

В стола Дейна се натъкна на Елиот Кромуел.

— Седни при мен — каза той.

— Благодаря.

— Как е Кемал?

Дейна се поколеба.

— В момента има проблем.

— Какъв проблем?

— Изключиха го от училище.

— Защо?

— Сбил се с едно момче, което после трябвало да откарат в болница.

— Ясно.

— Сигурна съм, че вината не е била на Кемал — каза Дейна. — Постоянно го дразнят, че е с една ръка.

— Сигурно му е много трудно — отвърна Елиот Кромуел.

— Така е. Исках да му поставят протеза, но изглежда, че има проблеми.

— В кой клас е Кемал?

— В седми.

Елиот Кромуел се замисли.

— Чувала ли си за подготвителното училище „Линкълн“?

— Да. Но приемът бил изключително ограничен. Пък и оценките на Кемал не са много високи.

— Имам връзки там. Искаш ли да поговоря с някого?

— Ами… Много мило от твоя страна.

— Ще ми бъде приятно.

По-късно същия ден Елиот Кромуел прати да я повикат.

— Имам добра новина за теб. Разговарях с директорката на подготвителното училище „Линкълн“ и тя се съгласи да приеме Кемал на изпитателен срок. Можеш ли да го заведеш там утре сутрин?

— Разбира се… — Трябваха й няколко секунди, за да асимилира информацията. — О, това е чудесно! Страшно се радвам. Много ти благодаря. Оценявам жеста ти, Елиот.

— Искам да знаеш, че аз те оценявам, Дейна. Да доведеш Кемал в Америка — ти си невероятен човек.

Подготвителното училище „Линкълн“ бе внушителен комплекс, който се състоеше от голяма сграда от началото на века, три по-малки пристройки, добре поддържани морави и игрища.

— Кемал — каза Дейна, когато стигнаха до входа — това е най-доброто училище във Вашингтон. Тук можеш да научиш много, но трябва сам да го искаш. Разбираш ли?

— Да.

— И не бива да се биеш.

Момчето не отговори.

Въведоха ги в кабинета на директорката Роуана Трот, привлекателна, предразполагащо добродушна жена.

— Добре дошли — каза тя и се обърна към Кемал. — Чувала съм много за теб, младежо. С нетърпение очакваме да постъпиш при нас.

Дейна зачака Кемал да отговори, ала той мълчеше.

— Кемал също много иска да учи тук — накрая отвърна тя.

— Чудесно. Мисля, че в нашето училище ще намериш добри приятели.

Момчето продължаваше да мълчи. В стаята влезе по-възрастна жена.

— Това е Беки — каза госпожа Трот. — Беки, това е Кемал. Би ли го развела из училището? Запознай го с учителите му.

— Разбира се. Ела, Кемал.

Той умолително погледна Дейна, после се обърна и последва Беки навън.

— Искам да ви обясня за Кемал — започна Дейна. — Той…

— Не е необходимо, госпожице Евънс — прекъсна я директорката. — Елиот Кромуел ми описа положението и ми разказа за миналото на детето. Кемал е преживял много и ние ще се отнасяме към него с нужното внимание.

— Благодаря ви.

— Имам копие от оценките му от прогимназията „Теодор Рузвелт“. Ще се опитаме да ги повишим.