Греховете на светците - Страница 44

К оглавлению

Трябваше й цял ден, за да си уреди среща с Марсел Фалкон.

Когато най-после я въведоха в кабинета му, той каза:

— Съгласих се да ви приема, защото съм ваш почитател, mademoiselle. Репортажите ви от бойната зона бяха много смели.

— Благодаря.

Марсел Фалкон беше внушителен мъж, едър, с волево лице и проницателни сини очи.

— Седнете, моля. С какво мога да ви помогна?

— Исках да попитам за сина ви.

— А, да — тъжно въздъхна той. — Габриел беше прекрасно момче.

— Човекът, който го е блъснал…

— Шофьорът.

Дейна го погледна удивено.

„Внимателно помислете преди да ми отговорите. Някога казвали ли сте на Марсел Фалкон, че Тейлър Уинтроп е отговорен за смъртта на сина му?“

„Естествено. Веднага щом научих, че Уинтроп е мъртъв.“

„Какво ви отговори Марсел Фалкон?“

„Точните му думи бяха: «Дано цялото му семейство гори заедно с него в ада.»“

— Господин Фалкон, вие сте били в НАТО по едно и също време с Тейлър Уинтроп. — Дейна наблюдаваше лицето му и следеше дори за най-малката промяна на изражението му. То си остана същото.

— Да. Познавахме се — спокойно отвърна той.

„И само толкова? — зачуди се Дейна. «Да. Познавахме се.» — Какво крие Фалкон?“

— Бих искала да поговоря със съпругата ви, ако…

— Съпругата ми в момента е на почивка.

„Жена му получи нервен срив. Сега е в един санаториум в Кан.“

Дейна се обади на Мат от хотелската си стая.

— Кога се прибираш, Дейна?

— Трябва да проверя още нещо, Мат. Шофьорът на Тейлър Уинтроп в Брюксел ми каза, че Уинтроп говорел за някакъв таен руски план, който не искал да прекъсва. Ще се опитам да открия за какво е говорел. Трябва да се срещна с бизнес-партньорите му в Москва.

— Добре. Но Кромуел иска колкото може по-скоро да се върнеш в студиото. Тим Дрю е наш кореспондент в Москва. Ще му се обадя да те посрещне.

— Благодаря. Няма да се бавя в Русия повече от ден-два.

— Дейна?

— Да?

— Няма значение. Дочуване.

„Благодаря. Няма да се бавя в Русия повече от ден-два.“

„Дейна?“

„Да?“

„Няма значение. Дочуване.“

Записът свърши.

Дейна се обади вкъщи.

— Добър вечер, госпожо Дейли. Или по-точно, добър ден.

— Госпожице Евънс! Радвам се да ви чуя.

— Как вървят нещата при вас?

— Чудесно.

— Как е Кемал? Има ли някакви проблеми?

— Абсолютно никакви. Само му липсвате.

— И той ми липсва. Ще ми го дадете ли?

— В момента си подремва. Да го събудя ли?

— Подремва ли? — изненада се Дейна. — Когато онзи ден се обадих, пак спеше.

— Да. Прибира се уморен от училище и реших, че почивката ще му се отрази добре.

— Разбирам… Е, тогава му предайте, че го обичам. Утре пак ще се обадя. Кажете му, че ще му донеса мечка от Русия.

— Мечка ли? Божичко! Ужасно ще се зарадва!

Следващият й разговор бе с Роджър Хъдсън.

— Извинявай, че те безпокоя, Роджър, но имам нужда от услуга.

— Стига да мога да ти помогна.

— Заминавам за Москва и искам да се срещна с Едуард Харди, нашия посланик в Русия. Надявах се, че го познаваш.

— Познавам го.

— В момента съм в Париж. Ще съм ти много благодарна, ако ми пратиш по факса препоръчително писмо.

— Ще направя нещо повече. Ще му се обадя и ще му кажа да те очаква.

— Много ти благодаря, Роджър.

Беше новогодишната нощ. Дейна си спомни, че на този ден трябваше да се ожени. „Скоро каза си тя. — Скоро.“ После си облече палтото и излезе.

— Такси, госпожице Евънс? — попита я портиерът.

— Не, благодаря. — Нямаше къде да отиде. Жан-Пол Юбер щеше да празнува в провинцията със семейството си. „Човек не бива да е сам в този град“ — реши Дейна.

Закрачи пеш, като се опитваше да не мисли за Джеф и Рейчъл. Опитваше се изобщо да не мисли. Стигна до отворената врата на малка черква и импулсивно влезе. Студената тишина я изпълни с покой. Тя седна и се помоли.

В полунощ, докато Дейна се разхождаше по улиците, Париж избухна в какофония от шум и конфети. Тя се зачуди какво прави Джеф. „Може би се люби с Рейчъл? Не ми се обади. Как може да е забравил, че тази нощ е толкова специална за нас?“

Клетъчният й телефон, който бе изпаднал от чантата й на пода до тоалетката в хотелската й стая, звънеше.

Дейна се прибра в „Плаза Атене“ в три през нощта. Качи се в стаята си, съблече се и си легна. Първо баща й, а сега и Джеф. Изглежда, й беше писано всички мъже в живота й да я изоставят. „Няма да се самосъжалявам. Голяма работа, че днес щях да се женя. О, Джеф, защо не ми се обаждаш?“

По лицето й се стичаха сълзи.

Глава 19

Полетът до Москва със „Сабина Еърлайнс“ продължи три часа и половина. Дейна забеляза, че повечето пътници носят топли дрехи. По лавиците над седалките имаше кожени палта, шапки и шалове.

„Трябваше да се облека по-дебело — помисли си тя. — Е, няма да остана в Москва повече от ден-два.“

Думите на Антонио Персико продължаваха да не й дават покой. „Уинтроп беше като побъркан. Постоянно повтаряше «Руският план трябва да продължи. Стигнахме прекалено далеч, за да се откажем.»“

Какъв бе този план? Какво си беше дошло на мястото? Скоро след това президентът го бе назначил за посланик в Москва.

„Колкото повече информация събирам, толкова по-странно изглежда всичко.“

За нейна изненада московското международно летище Шереметиево II гъмжеше от туристи. „Кой нормален човек би дошъл в Русия през зимата?“ — зачуди се тя.

Докато чакаше багажа си, забеляза, че наблизо стои мъж, който скришом я наблюдава. Сърцето й се разтуптя. „Знаели са, че идвам. Но откъде?“

Той се приближи към нея.

— Дейна Евънс? — Говореше със силен славянски акцент.