Греховете на светците - Страница 46

К оглавлению

— Надявам се да й помогне.

— Студено ли е там?

Дейна се засмя.

— Няма да повярваш. Превърнах се в ледена шушулка.

— Ще ми се да бях при теб, за да те стопля.

Поговориха още пет минути и Дейна чу гласа на Рейчъл, която викаше Джеф.

— Трябва да вървя, мила — каза той. — Рейчъл има нужда от мен.

„И аз имам нужда от теб“ — помисли си Дейна.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Американското посолство на Новински Булвар 19–23 се помещаваше в стара занемарена сграда, пред която пазеха руски войници. Пред входа се точеше дълга опашка от хора, които търпеливо чакаха на студа. Дейна съобщи името си на дежурния и той й махна да влезе.

Във фоайето стоеше американски морски пехотинец в кабинка от бронирано стъкло. Униформена американка провери съдържанието на чантичката на Дейна.

— Влизайте.

— Благодаря. — Дейна отиде на регистратурата. — Дейна Евънс.

— Посланикът ви очаква, госпожице Евънс. Елате с мен, моля.

Тя последва служителя по мраморното стълбище. В приемната на посланика я посрещна привлекателна жена.

— За мен е удоволствие, госпожице Евънс. Аз съм Лий Хопкинс, секретарка на господин Харди. Заповядайте.

Дейна влезе във вътрешния кабинет и посланик Харди се изправи и каза:

— Добро утро, госпожице Евънс.

— Добро утро. Благодаря, че ме приехте. Посланикът беше висок мъж със сърдечно поведение, присъщо на политиците.

— Приятно ми е да се запознаем. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря.

— Седнете, моля.

Тя се настани срещу бюрото му.

— Много се зарадвах, когато Роджър Хъдсън ми съобщи, че пристигате. Улучвате интересен момент.

— О?

— Между нас да си остане, боя се, че тази страна пропада. — Той въздъхна. — Честно казано, нямам представа какво ще се случи тук, госпожице Евънс. След осемстотин години съществуване Русия отива по дяволите. Престъпниците управляват държавата.

Дейна го погледна любопитно.

— Какво искате да кажете?

Посланикът се отпусна в стола си.

— Законът гарантира съдебен имунитет на членовете на Думата — това е долната камара на парламента. В резултат там е пълно с хора, издирвани за всевъзможни престъпления — гангстери, които вече са лежали в затвора, престъпници, които в момента извършват престъпления. И всички те са недосегаеми.

— Невероятно.

— Да. Руският народ е велик, но правителството… Е, с какво мога да съм ви полезен, госпожице Евънс?

— Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп. Подготвям предаване за семейството му.

Посланик Харди тъжно поклати глава.

— Истинска древногръцка трагедия, нали?

— Да. — „Навсякъде едно и също.“

— Вече достатъчно се писа за това нещастие. Не знам какво повече да ви кажа.

— Искам да представя историята от лична гледна точка — предпазливо рече Дейна. — Интересува ме какъв човек е бил Тейлър Уинтроп, какви приятели е имал тук, дали е имал врагове…

— Врагове ли? — изненада се Харди. — Не. Всички обичаха Тейлър. Може би никога не сме имали по-добър посланик в Русия.

— Работили ли сте с него?

— Да. Една година бях първи секретар на посолството.

— Господин посланик, знаете ли дали Тейлър Уинтроп е работил по нещо… — Дейна замълча за миг, неуверена как да се изрази, — нещо, за което може да се каже, че всичко си е дошло на мястото?

Той се намръщи.

— Някакъв бизнес ли имате предвид, или държавна работа?

— Не съм сигурна — призна Дейна.

Посланик Харди се замисли.

— И аз не съм. Не, нямам представа за какво може да става дума.

— Някой от сегашните служители на посолството работил ли е с него?

— О, да. Всъщност секретарката ми Лий преди беше секретарка на Тейлър.

— Имате ли нещо против да поговоря с нея?

— Ни най-малко. Дори ще ви дам имената на хората, които биха могли да ви помогнат.

— Чудесно. Благодаря ви.

Той се изправи.

— Внимавайте, докато сте тук, госпожице Евънс. Московските улици са много опасни.

— И аз така чух.

— Не пийте вода от чешмата. Даже руснаците не я пият. А, и когато се храните в ресторант, винаги отбелязвайте, че искате сама да поръчате, иначе келнерите, без да ви питат, ще отрупат масата със скъпи мезета. Ако искате да пазарувате, най-подходящото място е Арбат. Там ще откриете всичко. И внимавайте с такситата. Избирайте по-стари, по-очукани коли. Мошениците обикновено карат нови.

— Благодаря ви — усмихна се Дейна. — Ще запомня.

След пет минути разговаряше в съседната стаичка с Лий Хопкинс, секретарката на посланика.

— Колко време работихте при посланик Уинтроп?

— Година и половина. Какво ви интересува?

— Знаете ли дали посланик Уинтроп си е създал врагове, докато е бил тук?

Лий Хопкинс я погледна изненадано.

— Врагове ли?

— Да. Предполагам, че на такъв пост понякога се налага човек да отказва някои неща на хората. Сигурна съм, че посланик Уинтроп не е можел да угоди на всички.

Секретарката поклати глава.

— Не знам какво целите, госпожице Евънс, но ако имате намерение да пишете лоши неща за Тейлър Уинтроп, не мога да ви помогна. Той беше най-милият, най-добрият човек на света.

„Пак старата песен“ — помисли си Дейна.

През следващите два часа разговаря с още петима души, които бяха работили в посолството по време на мандата на Тейлър Уинтроп.

„Той беше невероятен човек…“

„Мислеше за хората…“

„Правеше всичко възможно да ни помага…“

„Врагове ли? Не и Тейлър Уинтроп…“

„Губя си времето“ — реши Дейна и отново отиде при посланик Харди.

— Получихте ли каквото ви трябваше? — попита той.

Вече не изглеждаше толкова добронамерен.